Диагнозата “Рак” е страшен житейски урок, който ме научи да живея и да приемам живота като подарък. Научих се да се радвам на мъничкото, което получавам и да търся в себе си начин да преодолявам трудностите.

Болестта идва внезапно и в най-подредения живот, и в живота пълен с проблеми. Човек не може да я спре, но може да избере да се пребори с нея. Борбата е дълга, продължителна и мъчителна, но си заслужава. Има толкова много неща, за които човек може да избере да живее.

След опитността, която придобих по време на преминаване през силния шок и коридорите на ада за спасение на живота си, разбрах че заставам пред два пътя:

- или да се капсулирам в болката си и така да я направя още по-непоносима, обсебваща и много често дори фатална...

- или да се изправя смело с много обич и вяра, да се отворя към хората и да се науча да живея с диагнозата “Рак”, поставяйки акцента върху думичката “Живея”. Аз избрах втория път.

Никога не съм имала самочувствие на волеви човек и че всичко зависи от мен. Болестта изостири сетивата ми и разбрах за дребните нещица, които съм пропуснала. А те е можело да ми донесат толкова много...

Преподредих ценностната си система и разбрах колко усилия съм полагала за неща, които не са чак толкова стойностни. Защо тогава да нямам сили за една борба свързана с оцеляването ми?

Преди да се разболея не знаех, че бих могла да се справя с толкова сериозно заболяване. Сега сям по-сигурна отвсякога, че и най-страшната болест е победима. Стига да имаш своите неми съмишленици – желание за живот, отговорност към най-близките, да обичаш себе си и живота, дори когато страдаш. Днес вече мисля, че където медицината е безсилна, на помощ може да дойдат вярата, обичта и любовта.

Любовта е по-силна от всичко!

Надживях рака. Много ми се иска повече хора да повярват, че не винаги той е най-страшното. Преживяването на болестта до някъде е личен избор и всичко зависи от самите нас.

Прегръщам Ви искренно и бих искала да Ви влея от моята сила, желанието ми за живот и голямата обич, която нося. Пожелавам на всички надникнали в Отвъдното и на техните близки – здраве, вяра, любов, сила и ..... инат!

“Приемете неизбежното, научете се да се превивате и след това да се изправяте. Знайте, че всичко има начало и край”.

Болестта идва и ние трябва да направим новия избор. Мисълта, че трябва да се извиняваме, че сме белязани кара хората да се затварят в себе си и да слагат прегради. И все пак, за да оцелееш от някъде трябва да започнеш , аз започнах от себе си.

Научих се да се обичам и след това заобичах и хората. Вярвам, че това е правилния път.

Повярвах, че трябва да скъсам оковите, за да навляза в нова свобода, да придобия нови познания и да престана да страдам и да се страхувам. Да запомня, че нищо не е по-важно от любовта и че трябва да не се страхувам да обичам себе си. Да обичам света този, който ме заобикаля.

Така се гмурнах дълбоко в морето на любовта. Тази любов, която те кара да повярваш , че нищо не е свършило, че мигът е безкраен. Мигът е всичко! Тази любов, която ни прави щастливи, когато даваме, без да очакваме.

Ето на това ме научи диагнозата “Рак” : На любов към хората. Разбрах, че страхът само ще ми пречи. Даденостите трябва да се приемат и преодоляват. Превиване и изправяне. Видях го в действителност и продължавам сега, защото осъзнах това, което прочетох преди време:

“ Нямах обувки и беше ми криво. Додето не срещнах човек без крака..”

Дейл Карнеги

Аз можех да умра на 39 години, ако се бях предала пред болестта.

За повечето, които чуят диагноза “Рак”, това е краят. За мен бе начало на нов живот – различен от досегашния, но пълноценен.

И наистина реших, че ще живея. Мислила съм за смъртта, но си казах - няма да умра от това, че всичко зависи от мен и ще се преборя, ще направя и невъзможното !

Бях образцов пациент и изпълнявах всичко, преглътнах и наи-големите страдания в името на живота.

Направих си таблица. От едната срана беше това което имам, а от другата това, което ми липсва. Оказа се, че имам още много неща за вършене на този свят. Хвърлих се с нов хъс напред.

Годините след операцията се оказваха за мен най-ползотворни. Човек никога не трябва да се отчайва! Аз не се предадох, не се предавайте и вие”

На 36 години съм. Преди седем години съм преживяла операция от рак на гърдата. Приех болестта като предизвикателство да опозная себе си и да преосмисля живота и отношението си към него.

Днес, аз съм убедена, че във всеки един човек се крие мощна лековита сила.

Вярвам, че собствените ни знания, вяра, любов и действия са в състояние да преборят дори и рака.

За мен живота е всеобща хармония, радост и вдъхновение и затова с всички сили се боря за него!

Самотен във вътрешното усещане пред неизвестното, е чувството на всеки онкоболен след операция.

С настъпване на вечерта, отчаянието завладява.

За първите пет години след операцията, никой не ти дава “Гаранционна карта за живот”. За да победиш болестта обаче, трябва да се бориш. За съдбовното и надмогване изключителна сила дават любовта на семейството и подкрепата на обществото.Навременното откриване, добрия хирург и Свисше, ако самия ти искаш да оцелееш, са предпоставките за победата над коварното заболяване.

Болният трябва да знае истината за себе си, за да се мобилизира и бори. След такива премеждия, живота се побира в рамките : до диагнозата и след нея.

Без да искаш, помъдряваш, ставаш философ.